Кира Карастамати, 13 г.
гр. Херсон, Украйна
Казвам се Кира, родният ми град е Херсон.
Когато започна войната, отначало дори не разбрах какво става, докато не отидохме до банкомата и в магазина. Всички се блъскаха и изкупуваха всичко, което видеха. След това отидохме до зоомагазина, за да купим храна за моите животни, а те бяха много: 3 кучета, котарак, хамстер и 2 заека. Навсякъде имаше големи опашки и чакахме по 6 часа, за да купим нещо. Постоянно се чуваха взривове и въздушна тревога, беше страшно и се страхувах, че няма да можем да купим храна за животните и те ще останат гладни. Беше много студено по време на дългото чакане по опашки и това ми беше непоносимо, но разбирах, че на мама ѝ трябва моята помощ, защото нямаше кой друг да помогне, а торбите са много и са тежки. Слава Богу, купихме продукти на първо време.
Когато имаше взривове, ние с всичките животни седяхме във ваната в банята, да се пазим от взривовете. Беше страшно, тясно и неудобно. Когато свършиха продуктите и храната за животните, всеки ден ходехме по магазините да търсим продукти. Те ставаха все по-малко и се налагаше да чакаме на опашка с часове. Това беше много тежко.
Когато животът под окупация стана непоносим, мама реши, че трябва да заминем. Тя занесе някъде моите зайци и аз много плаках, беше ми мъчно за тях, но мама ми обясни, че не можем да вземем всички животни, защото ще пътуваме надалече и с автобус. Баба не пожела да дойде с нас и ѝ оставихме котарака и едно от кучетата. Ако тя не беше ги взела, ние щяхме да останем, защото с всичките животни нямаше да ни пуснат в автобуса.
Ние взехме 2 кучета и един малък куфар с багаж. Аз мислех, че заминаваме закратко. Пътувахме за Грузия през Русия, защото нямаше друг безопасен път. По автобуса ни стреляха, когато шофьорът не спря на един блокпост. Пътувахме 38 часа. На всяка граница разпитваха всички и поверяваха телефоните и всички чанти. Моята не я проверяваха и не гледаха телефона ми, макар че мама беше го почистила от всичко, за да не създава подозрения. Аз се страхувах, че няма да пуснат кучетата, понеже нямаха паспорти и не бяхме успели да им направим – всички ветеринарни клиники бяха затворени.
Когато пристигнахме в Грузия, беше необичайно – много продукти по магазините и няма взривове, макар че често имаше зари, аз много се страхувах от тях, защото приличат на взривове... Там живяхме почти 5 месеца.
Решихме да продължим пътя си и тръгнахме с автобус първо към Турция, а оттам към България.
На мене тук ми хареса, красиво е, хората са приятни, тук мога да ходя на кръжоци. Тук има вълна и мога да се занимавам с валяне на вълна, да правя играчки, дори има книги на украински! Записах се в библиотеката.
Макар че в България е хубаво, много ми се иска да се върна вкъщи, но засега това е невъзможно. Моят Херсон е освободен, но постоянно го обстрелват, нашият блок е улучен от ракета. С нетърпение чакам войната да свърши и ние с мама и с кучетата да се върнем вкъщи.
Карастамати Кира 13лет
г. Херсон
Меня зовут Кира, мой родной город Херсон.
Когда началась война, я даже сначала не поняла что происходит, пока мы не пошли в банкомат и магазин, все толкались и гребли все что видели. Потом мы пошли в зоомагазин чтобы купить еды моим животным, а у меня их было много.3 собаки, кот, хомяк и 2кролика. Везде были большие очереди и мы стояли по 6 часов чтобы что-то купить. Постоянно слышались взрывы и воздушная тревога, было страшно и я боялась что не купим еды животным и они остануться голодными, было очень холодно долго стоять в очереди и это было невыносимым для меня, но я понимала что маме нужна моя помощь так как больше помочь не кому, а сумок много и они тяжелые. Слава Богу мы купили продукты на первое время.
Когда были взрывы мы со всеми животными сидели в ванной, было страшно, тесно и неудобно. Когда закончились продукты и еда для животных, мы каждый день ходили по магазинам в поисках продуктов их становилось все меньше и приходилось стоять в очередях не один час. Это было очень тяжело.
Когда жизнь в окупации стала невыносимой, мама решила что нам надо уехать, она отдала моих кроликов я очень плакала мне было их жалко, но мама объяснила что всех животных мы забрать не можем потому что едем далеко и на автобусе. Бабушка ехать с нами не захотела и мы оставили ей кота и собаку, если бы она их не взяла нам пришлось бы остаться потому со всеми животными нас не пустили бы в автобус.
Мы взяли 2 собаки и один маленький чемодан с вещами, я думала что мы едем не надолго. Ехали мы в Грузию через Россию потому что другого безопастного пути не было и то в наш автобус стреляли, когда водитель не остановился на блокпосту. Ехали мы 38часов. На каждой грание всех допрашивали и проверяли телефоны и все сумки, мою не проверяли и телефон мой не смотрели хотя мама его почистила, а я боялась что не пустят собак так как у них не было паспортов и дома мы их не могли сделать, все ветеринарки были закрыты.
Когда мы приехали в Грузию было непривычно, много продуктов в магазинах и нет взрывов, хотя часто были салюты, я их очень боялась потому то они похожи на взрывы...Там мы прожили почти 5месяев.
Мы решили ехать дальше и поехали на автобусе сначала в Турию, а оттуда в Болгарию.
Мне здесь понравилось, красиво, приятные люди, здесь я могу ходить на кружки, здесь есть шерсть и я могу заниматься валянием и делать игрушки, даже есть книжки на украинском языке! Я записалась в библиотеку.
Хотя в Болгарии хорошо, но очень хочется домой, а пока это не возможно. Мой Херсон освободили, но его постоянно обстреливают, в наш дом попала ракета. Очень жду когда закончиться война и мы с мамой и собаками вернемся домой.